Аз и моята сестра
или
„Грозното пате”, но не по Андерсен
Точно такъв e надписът на обложката на диск № 169 от колекцията на в-к „Стандарт”.
Най-общо във филма се разказва за живота на две сестри, като основният похват е контрастът. Всъщност едната сестра е парижанка, а другата „селянка”-та дошла в Париж за малко, по работа и естествено, за да се види със сестра си.
Постепенно във филма се разкрива цялата семейна трагедия. Разбираме, че двете не са се виждали повече от 3 години, че майка им е в старчески дом и най-вероятно има проблеми с главния център.
Може би защото нямам сестра ми беше особено интересна частта със съревнованието между двете. „Парижанката“ като че ли осъзна колко празен, скучен и без емоции е животът й, но едва когато го постави до този на сестра си – емоционалната и открита „селянка”.
Всъщност, не успях да осъдя „парижанката“ за нейното снобско поведение. Във филма е показана като майка, която не знае как да обича сина си или поне как да изразява чувствата си, ако наистина има такива; като съпруга, която се отвращава от мъжа си, но въпреки това продължава да е с него, мълчаливо и с презрителен поглед; като студена кучка, чиито приятелки са тоталните сноби, а едната спи с мъжа й. Не успях да я осъдя, защото по съвсем ненатрапчив начин малко по-малко излиза цялата история, намира се отговора на „защо тази жена е станала толкова зла?”. Тъжна история. И точно тук, след като написах „тъжна история” отново стигнах до онзи важен извод, че животът на човек може да се промени коренно или да тръгне в тотално грешна посока, само заради един безобиден избор. Един миг.
Другата сестра е точно човекът, който е грабнал възможността на момента. Видяла най-невероятния мъж, запознала се с него и приказката се оказала реалност. Напуснала съпруга си и между другото написала книга за невероятната си история, която 11 членното жури на парижка издателска къща е одобрила.
Филмът не блести особено с някакви ефекти или невероятно уникален сюжет, но въпреки това е приятен за гледане. Съвсем не е подсладен и хубавият край идва леко горчиво. Освен всичко друго, което споменах до тук, редно е да се отбележи, че филмът е френски, ако някой не е разбрал по заглавието 
. Все още не съм намерила определение, което да може да сложи всички френски филми на едно място, но въпреки това си приличат по някакъв начин. Може би по това, че всички ти разказват по един човешки начин съвсем обикновени истории, без претенции или пък по атмосферата… не знам.
По мое мнение филмът би могъл и да се пропусне, със сигурност има други по-добри френски филми, но пък аз се чувствам доволна, че го изгледах, най-вече заради малките жестове и детайлите, заради начинът, по който е разказана историята и заради играта на двете сестри, чиито роли са изпълнени от Изабел Юпер и Катрин Фро. Освен това ме върна по един приятен начин в Париж.
OK, ще го пропусна.