Away We Go е един от тази нова порода филми направени с много милиони, които обаче се рекламират и изглеждат като indie т.е. нискобюджетен независим филм. Филмът обаче страшно ми допадна и е един от фаворитите ми от 2009. Сам Мендес отново впечатлява с навлизане в нови хоризонти. След филми като Американски прелести и Пътят на промените (който заслужаваше много повече от това, което получи миналата година) този ми се стори доста неочаквано попадение.
Филмът е нещо като road movie, но не съвсем. Джон Красински, добре познат от „Офисът“ и Мая Рудолф са сравнително млада двойка очакваща дете, която решава да търси идеалното място за създаването на ново семейство. Двамата обикалят градове из САЩ и Канада, посещавайки свои стари приятели, и навлизайки съвсем нахално в проблемите им разбират някои общоприети истини. Не се набляга главно на пътуването им, а на срещата им с различни забавни хора по пътя или в някои случаи с уникални ексцентрици. Липсва редуване на забавни и тъжни моменти, а по-скоро комедията и драмата се сливат в едно цяло, нещо напълно типично за подобни филми.
Саундтракът е доста впечатляващ, главно поради идеалното му вписване в атмосферата на филма. Меките китари и меланхоличното звучене озвучаваха доста добре всяка сцена, към която бяха приложени.
Нещото, което прави филма по-различен от останалите романтични филми е че тук вече имаме създадена романтична двойка, която не търпи никакви вътрешни противоречия, а просто взаимодейства с външния свят. По този начин Мендес успешно избягва клишето – момче среща момиче, скарват се и пак се събират или обратното.
Палци горе.
Идва ред на Аватар, ако успея да се добера да билети смятам да го гледам още първите дни.
Това не е нов ексклузивен трейлър, има го от доста време. Реших да го представя, защото веднага привлича вниманието с визията си и напрегнатата музика. Всички актьори са много стилно представени и изглеждат доста добре. Това лесно се обяснява с факта, че режисьор на продукцията е модният дизайнер Том Форд. Надявам се първият му филм да е достатъчно добър не само визуално. Нещото, което много ме издразни от трейлъра е постоянното изскачане на надписи прославящи филма и гръмтейки колко много заслужава Оскари.
Също така се извинявам, че се образуват големи паузи между ревютата. Блогът не е занемарен, а просто авторите имат други занимания. И честит празник на всички студенти утре, нека да празнуваме като за последно, все пак наближава 2012
Ако сте гледали поне един от филмите на Джим Джармуш ще знаете какво да очаквате от него, но колкото и да го познавате като режисьор последния му филм няма начин да не ви изненада. Филмът беше доста зле приет от критиката и дори прочутия Роджър Еберт му писа половин звезда от общо 4 възможни. Дали това е заслужено на мен ми е трудно да преценя, но при всички положения филмът е различен, носи много символика и има много неясен и трудно разбираем сюжет. Ако сте от хората, които обичат да изследват всяка кино форма и си падате по авангардното кино, то тогава има някакъв шанс да ви се хареса, но и за това няма гаранция.
Главният герой във филма, чието име така и не става ясно, е чернокожият актьор Исаак Де Банколе. В целия филм той изрича не повече от 2-3 изречения, а през останалото време мълчи, посещава галерии, пие кафе, разхожда се по улиците и се среща с разни странни типове, които се опитват да завържат разговор с него, но след като виждат, че това не се получава си разменят кибритчета. Чернокожият приятел отваря кибритчето си, вади бележка от него, на която е изписан неразбираем код, прочита го и след това изяжда хартийката. Общо взето целият филм, изключвайки краят, се състои единствено от такива срещи. И тук възниква проблемът, че повечето зрители биха намерили филмът за скучен и безмислен. Аз скука обаче почти не почувствах, като за това допринесе преди всичко страхотната кинематография, атмосферата на филма и голата Паз де ла Хуерта, която така и не облече нищо друго освен прозрачен дъждобран през целия филм. Сред актьорите, които могат да се видят са и Гаел Гарсия Бернал, Тилда Суинтън, Джон Хърт и Бил Мъри. Проявите им са кратки и лишени от особен блясък, но за сметка на това завладяващи.
Диалогът във филма е много, ама наистина много малко и се състои от фрази, които ще чуете доста пъти. Не очаквайте да разберете за какво става въпрос във филма, може да изберете да си останете в пълна неяснота или сами да си измислете някакво възможно обяснение за случващото се. Има и трети вариант – да се отпуснете и да се оставите на режисьора да ви отведе в един нов свят на тишина и мистерия, защото кой е казал, че един филм трябва непременно да носи послание и да има ясен сюжет?
Идеята на Джармуш да направи такъв филм ясно проличава в този цитат от героинята на Тилда Суинтън: „Обичам, когато понякога, в филмите, хората просто седят там и не казват нищо.“ Мисля че с това моето ревю приключва, оставяйки на вас да прецените дали си заслужава.
